/КРОСС/ По една онлайн телевизия, която излъчва live, видях и чух: на един малък площад в горящия Киев четирима свещеници се молеха за протестиращите, за свободата на Украйна. Изричаха молитвите напевно, бавно, от дъното на сърцето си. С целия си разум, с цялата си воля, с цялата си душа - както само може да се моли човек, когато около него всичко гори. Никога дотогава не бях забелязвала колко мелодичен, колко красив език е украинският. Нещо изконно старославянско има в звученето му, особено когато се споменават имената на Иисус Христос, на Света Богородица, на Архангел Михаил. А украинците ги споменават често, носят ги в сърцето си и молитвата е непрестанно на устата им. В тези свещеници, в гласовете им, в лицата им беше съсредоточена цялата безпомощност, безизходица, отчаяние на хората около тях, но също и цялото им упование, воля и решимост. Вярата им. Можеше да се види, да се усети, да се вдъхне вярата на тези четирима свещеници в Бог. Останало им беше единствено това - да се молят. Но им беше останало най-важното - именно да се молят. Това беше ден преди кръвопролитията, преди кървавия четвъртък. И тогава, докато ги гледах и слушах, и плачех пред компютъра, и се молех заедно с тях, разбрах по някакъв напълно непонятен, алогичен начин, че революцията в Украйна победи. Разбрах, че революцията в Украйна победи, защото Господ чуваше молитвата им. Те знаеха, че Господ чува молитвата им и затова се молеха така - от дъното на сърцето си, бавно, напевно, с цялото отчаяние