Един славей седял в люляковите храсти и гледал примигващите високо в небето звезди. Той бил още много млад и даже не знаел, откъде се вземат песните, но душата му преливала от любов към света. И славеят запял. Но не било съдено на песента му да разцъфне истински, защото гръмко го прерязал гласът на мъдрия, обигран в музикалното изкуство маестро:
-Веднага да престанеш, момко! Ти позориш славеевото племе. Гласът ти не звучи така, както трябва. В кратката фраза изфалшиви три пъти!
-Но, мъдрейши, аз пеех от цялата си душа. Исках да разкажа за това, колко прекрасен е светът ...
-Ето ти новина! На всички е известно, че светът е прекрасен. А твоята, ще си позволя да я нарека, песен е безобразна. Следва да млъкнеш и внимателно да слушаш тези, които пеят добре. Учи се, младежо!
Младият славей се вслушал в съвета на по-възрастния си брат, концентрирал се в трелите на майсторите, без да си отваря човката. И колкото повече слушал, толкова повече се убеждавал в това, че самият той никога няма да може да пее.
Така загинала неродената песен, която би могла да стане една от най-прекрасните в света. Въпреки че подобно предположение едва ли заслужава внимание. Старият славей поне твърди, че не всекиму е дадено да пее. Навярно е прав ...

Надежда Иволга

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!