/КРОСС/Често виждам вечер двама бездомници, увити с одеяла, да нощуват под луксозна витрина на столичната улица „Граф Игнатиев", буквално на метри от входа на СБЖ. Зимата може и да е по-топла от обичайното, ала нощем температурите са минусови. Тези двамата са си избрали да спят точно на това място - без да обръщат внимание на студа, на грохота на трамваите, на минувачите, които ги заобикалят, смутено извръщайки глави. Не търсят публичност, а съседството със Съюза на журналистите за тях е без значение. Не съм ги виждал като герои на репортажи, неразговорчиви са. Приемат, ако някой реши да ги подкрепи с пари, но благодарят троснато. Греят се с бутилка вино, затворени в себе си. При последното застудяване ги попитах защо не отидат в някой от центровете за настаняване, за да спят на топло. По-възрастният махна с ръка и с дрезгав глас ми рече: „Не ни е там мястото!". Има хиляди такива бездомници по улиците на София и на други български градове, които спят, гдето сварят - край шахтите, в кашони, по входове или в изоставени къщи. Никой не знае точния им брой, няма статистика. А и как да има, щом няма институция, когато да се занимава точно с тези хора, озовали се зад борда на обществото. Социалните служби работят само с онези, които се обръщат към тях - крайно нуждаещи се, които имат обаче постоянен адрес. МВР, което би трябвало да държи под око улицата, се намесва само при сигнал за престъпление