/КРОСС/ Ние, българите, разказваме много особено геройствата си от нашия бит. Доскоро те са изчерпваха със спомени от казармата или от ловуване. Обикновено това се случва при отсъствие на опонента и затова ние го побеждаваме така лесно. Навремето помня международен писателски конгрес у нас, за който се шегуваха, че е завършил със служебен резултат три на нула за нас, защото противникът не се е явил. Сега сме свидетели на още по ярко възпроизвеждане на тази лекота.Като ударени с чук по главата, слушаме поредните и последните умопомрачителни чупки по газовия хъб, при които всяка декларация опровергава предишната. Един ден едно, друг ден друго. И нима не сме свидетели на това комично махало, без да видим изрази на най-малко разкаяние. А иначе би било прекрасно. Хубаво е да го има този хъб, както е хубаво и София да бъде постлана с килими. Нека оставим тези пъргави енергийни зигзази на обясненията на анализатори и предсказвачи. Но тази странна динамика ни напомня една явно неунищожима и позната черта в историческото ни поведение. Това е отсъствие на принципна и предсказуема последователност. Всяко решение е предпоследно. Кой тогава да ни вярва отвън? "Попитайте един неграмотен сръбски селянин - писа някога Ст. Михайловски, каква ще бъде сръбската външна политика в Македония. Той с простички думи ще ви начертае ясната логика на сръбското поведение. Попитайте българския премиер същото и той ще започне условно да го усуква"