На великия български син Хр. Ботев, в знак на благоговение пред свещената му памет посвещавам си труда.     Слънцето отдавна, много отдавна бе нежно-нежно сторило поклон на природата и бе се закъпало в обширний океан на запад, този вечен враг на величествения изток. Демек - беше нощ, есенна нощ. В небесния океан се къпеха безброй звезди и царуваше величественост и тайнственост. Аз седях до полуотворения прозорец на стаята си, през който се вливаха хладни струи от нощния зефир. Умът ми се къпеше в бъдещето на милата ни родина България. Велика и славна бе бъднината на татковината ни и, докато бях пленен в нея, неусетно съм отлетял в царството на Морфей и съм заплувал в океана на сънищата. Сънувах чуден сън. И тъй, който има уши, нека слуша. I Сънувах градина, очарователна градина, която бе пълна с прелестни цветя и с дъбови и букови дървета, върховете на които се губеха в небесата. По райските недра на градината тържествено шумтяха речици, тихо и сладко-сладко бърбореха изворчетата, бистри като сълза. Градината плуваше в красота и в сладко-упоителна арома. Тя гърмеше от мелодичния концерт на птичките. Аз стоях подпрян о кичест дъб. Погледът ми се къпеше в красотата на градината. Бих стоял дълго време в това положение, ако да не се е разнесла една мелодична песен. Гласът бе ангелски. Слухът ми успя да улови думите на песента. Ето ги: Чуйте, врази мои! Богат съм аз - с райски красоти, с злато и елмаз