/КРОСС/ Естествено е, че около 15 септември следва да се замислим до каква степен училището, просветата и образованието са имали спасителна роля в нашата национална участ. Ние се смятаме за хора на книгата и така са ни определяли. Повечето пътешественици, които минават през нашите земи, с удивление отбелязват, че за разлика от сърбите, у нас главната сграда на селата и градчетата не е кръчмата, а е читалището или училището. У нас се формира естествено, исторически и манталитетно почит към образованието, което през всичките тези векове на изпитания е било единствената ни опора на спасително различие в условията на една враждебна власт. Понятието даскал е било колкото пренебрежително, толкова и респектиращо, и когато казваме, че сме потомци на учители, ние се гордеем повече, отколкото ако кажем, че сме потомци на банкери, фабриканти и предприемачи.Това почитателно отношение към училището е един от най-трайните резултати от делото на Кирил и Методий. И поради това българската история не е запомнена само с военолюбивите ни подвизи, а и с това, че изпитваме едно преклонение и поклонение пред образованието, буквите, културата, училището, читалището. Има го и у другите народи, но при нас е по-силно развито. Инерцията на тази традиция днес продължава в различни посоки