Обичам, когато някой отиде на нечии личен блог и започне да се набира защо авторът говори на една или на друга тема, държи му/й се сметка и му/й се дава акъл какво трябва и не трябва да го вълнува.
Винаги ми е било интересно, дали коментиращият наистина очаква авторът да се засрами, че пише на теми, които го вълнуват и следва да обещае, че повече няма да прави така или пък може би се очаква да започне да иска специално разрешение, преди да публикува дадена тема?
Най-любимите ми са критиките как авторът пише за себе си, защото колко по-интересно би било да четем нечий блог, който всъщност не са написани мненията, анализите и коментарите на създателя и поддържащия блога, а просто някакви такива, случайни неща.
Хм… чакай, това второто не са ли вестници или не е ли една от причините, заради които блогването стана толкова популярно, възможността да се чуе разнообразие от мнения и гледни точки?
Интернет пространството изличава много неща, основното от които е страхът какво ще си помисли и как ще реагира реално човекът отсреща. Отнемането на възможността да видиш лицето му, мимиката му, дава кураж, както и анонимността. Разбира се, не на последно място е и нечия самоувереност, че точно той е хванал господ за шлифера и има право да държи сметка, да обижда, да омаловажава и пренебрегва.
Това поне би обяснило защо под повечето виртуални всекидневници има порой от помия, както и защо повечето хейт коментари, на които съм попадала в блогове, са били анонимки, по-грозно е обаче, когато го правят блогъри, които би трябвало да знаят по-добре.
Filed under: чекмедже "Разни"
