/КРОСС/ Гледах и слушах състоялия се преди няколко дни диспут между ген. Румен Радев и г-жа Цецка Цачева. Един, общо взето, кротко протекъл диспут. Генералът казваше това, което мисли по поставения въпрос, без да търси слабите места в поведението на опонента си, а г-жа Цачева отговаряше с изработените през годините омръзнали на всички ни клишета. Диспутът не би могъл да се сравни със състоялите се преди години два диспута: между Вълканов и Желев (1992 г.) и между Петър Стоянов и ген. Бонев (2002 г.) Диспутът ми с Желев бе белязан с определена ожесточеност, мотивирана от желанието ми да го накажа за ренегатството му и за някои негови некоректни прояви спрямо мен. Диспутът между Петър Стоянов и ген. Бонев беше направо грозен, както може да бъде грозна всяка махленска разправия с размахване на достатъчно кирливи ризи, каквито и двамата имаха. Петър Стоянов загуби от воле една иначе предварително спечелена позиция. Диспутът между ген. Радев и г-жа Цачева, кротко започнал, кротко щеше и да завърши, ако г-жа Цачева накрая не изръси небивала глупост, съвършено недопустима за човек, претендиращ за интелигентност. Знаем каква е глупостта, поради което няма да я повтарям. Ще отбележа обаче, че се почувствах лично засегнат (оскърбен)от тезата на г-жа Цачева, защото, макар че отдавна надхвърлих 60-те, странно защо ставам все повече социалист. Оглупявам ли? Мисля, че става обратното. Това всъщност е съвършено естествено, защото с годините човек натрупва опит и житейска мъдрост