Ах, само как го биеха. Задружно, весело, от сърце. С точно прицелени удари си го подхвърляха: “Дай ми го!”, “На ти го! Ха, така!” Краката на бедния доктор Тончев изобщо не докосваха земята. Литкаше се на воля между биячите, литкаше се напред, назад, на възбог - като прани гащи на простор. Само дето не плющеше. Стенеше ...