/КРОСС/ На 10 януари 1997 година групичка озверели протестиращи (това бяха протопротестърите) нахлуха в българския парламент. Прозорците на историческата сграда бяха изпочупени, а лумпените, нахлули вътре, обръщаха бюра, чупеха столове и си фантазираха, че цялото им хулиганство е върховно проявление на демокрацията. Кадрите и снимките от онова време са запечатали атмосферата - върховно озлобление, дива истерия и фанатична омраза. Имам личен спомен от тази фатална дата. Факултетът по журналистика се намира съвсем близо до парламента и със стар фотоапарат в ръка отидох да видя какво се случва. Не си спомням вдъхновени от демократично опиянение и европейски възторг лица. Точно обратното - още по обед на 10 януари ми беше ясно, че ще стане някакъв инцидент, че всичко е замислено така, че да се случи някакъв върховен сблъсък. Защото хората, заобградили Народното събрание на първа линия, приличаха на затворници, които само преди няколко дни са били пуснати на свобода. В тях нямаше нищо възвишено или смислено. Вечерта новините потвърдиха моите опасения - същият лумпенаж бе изнасилил чудовищно идеята за демокрацията и бе преминал нормалните законови рамки. Това беше триумф на безчестието. И тук стигаме до основния проблем. Дълги години след това това брутално хулиганство ни бе разказвано като приказка за събудения народ. Изпочупените прозорци и обърнатите бюра ни бяха представени като символ на порива за свобода