Когато приключих със седмата книга за Хари Потър, въпреки че не съм от най-лудите фенове на поредицата, ми беше малко тъжно. Все пак Потър (държа да си представите Алан Рикмън да го произнася, иначе се губи патосът!) дълго време беше част от читателското битие на тинейджърските ми години. А имах приятелки, чийто литературен живот се изчерпваше с ежегодното прочитане на „Джейн Еър“ и „новия Хари Потър“. Филмите утешаваха малко тъгата ми, но масовата издателска истерия „да произведем по-успешен продукт от Роулинг“ доста ме дразнеше. Затова и първоначално подминавах поредицата за Пърси Джаксън и се мръщех на името Рик Риърдън. Докато едно телефонно обаждане не промени мнението ми.