Владислав Христов за неслучайните срещи и портретите, които не забравяме. Преди време имаше период, в който снимах много портрети. Дадох маса пари за портретен обектив и хукнах по нивя и паланки да търся хора със запазено човешко в себе си, такива, които в градски условия трудно могат да се срещнат. Обикновено най-добрите кадри правех в малки селца или буквално на полето, и фотографиите се получаваха не заради скъпия обектив, а заради излъчването на тези хора и историите, които ми разказваха. Нерядко изобщо не се стигаше до снимане, така потъвах в простичките им и честни думи, че фотоапаратът ми увисваше на врата,…