Вторник. Пролетен вторник. Хладното утро прави път на топлия и слънчев обяд, който ни приканя с лъчите си. Излизаме с Вики с парка. Щастлива съм и с всеки изминал ден ставам като че ли по-щастлива. Вики открива света, а аз вълшебството на майчинството; тя се учи да се изправя сама и да ходи, а аз да съм търпелива, спокойна, да се наспивам бързо; радва се на гълъбчетата в парка, котенцата и играещите дечица, а аз на нейната радост!
След дълга разходка се спираме на шарена сянка под липов цвят, Вики е вече заспала, а аз с набръчкано заради слънцето носле отправям поглед към веселите игри на децата. Група момиченца се спират пред мен и ме питат: „Бебето спи ли? Може ли да го видим?“ В сияещите им малки лица виждам невинност и нежност, събрани в едно. Минава възрастна дама с 2 кученца, а след нея тийнеждър забързано върви, пуши и говори неврно по телефона. Паркът е пълен с млади жени, бутащи колички – като мравчици кръстосват алеите в парка, носейки най-ценния „товар“ със себе си. Две момченца си подават топка; скоро проходило детенце се е надвесило над теменугите, докато майка му му говори нещо; няколко възрастни господа разгорещено обсъждат някоя нашумяла по медиите тема, докато подпират бастуните си, а точно срещу тях влюбена двойка се докосват с очи и устни;
Вторник. Прохладен пролетен вторник. Поглеждам Вики. Сякаш усещам дъхът и – спокоен, топъл, чист. Замислям се колко я обичам. Изваждам книжка и се зачитам. Топката на двете момченца се спира до краката ми, забързано едното момче бяга към мен и ми се усмихва, след като му я подавам. Зачитам се отново.
Изведнъж се чуват силни викове, обръщам се и само на няколко крачки от себе си виждам жена, която избутва около 6-7 годишно момче на земята, нахвърля му се…не вярвам на очите си…започва да го рита в корема, в краката, по цялото тяло, докато му крещи. След което го хваща за качулката на якето, отправя му обидни думи и го кара да се изправи…ударите и не спират, виковете стават по-силни. Момченцето не помръдва. Свило се е на земята като малко беззащитно котенце и умира от страх. С ръце предпазва главата си. Дали тя е негова майка? Оглеждам се около тях и виждам няколко майки и татковци, малки деца, няколко баби вперили очи от недоумление в тях, но…никой не прави нищо! Не издържам!!! Кръвта ми кипва, за секунди се приближавам и избутвам майката от детето. Жалкият поглед на момчето и зачервените треперещи ръце на майката се препритат пред развълнуваното ми съзнание. Последва бърз разговор:

- Какво правите? Ще пребиете детето! Луда ли сте да го удряте така?, казвам аз. Обиждам я без да искам, но думите се изтревлат от мен по-бързо от мислълта ми.

- Я, не се месете как да си възпитавам детето!

- Така ли го възпитавате, като го пребивате?! Каква е тази агресия? Кажете ми трите си имена, аз ра…! (Това последното го казвам, преди да поясня, че “работя“ в „Закрила на детето“ за да я стресна поне малко, но разгневената жена ме прекъсна.

- Не знаете какъв идиот е той, само бели прави!

Достатъчно хора са ни наобиколили – никой не реагира. Никой не ме защитава, не я порицава, никой друг не се опитва да я спре.

В този момент жената го пуска с ненавист, обръща се и си тръгва. “Малкото котенце“, което лежи на земята се изправя, погледът му става свиреп, детските ръчички се свиват в оргомни юмруци, гръбнакът и тялото като че ли се издължават и с кръвожаден скок и яростен вик пред очите ми „котенцето“ се превръща в „тигър“. С няколко „скока“ то застига своя тиранин и започва да го блъска, драска, удря по гърба. Отдалечават се, но крясъците от следите им не заглъхват дълго за всички нас.

След около час Вики се пробужда. Усмихната и видимо отпочинала протяга ръчички да я изправя. Усмихвам и се и се надвесвам над нея, за да я гушна. Щастлива съм, че тя не бе свидетел на случката преди час. Но ме срам, че всичко това се случи пред очите на други деца; че едно момче бе удряно, псувано и унижавано пред приятелите си; че никой друг родител не реагира, сякаш не бяха там, не искаха да се месят в „чужди“ работи или просто се наслаждаваха на сеира; че една майка „възпитава“ детето си да стане неконтролируем насилник и смята, че това е възпитание.

Замислям се, че може би не постъпих по най-правилния начин, но реагирах импулсивно, трябваше да отдръпна майката по-рано, да кажа други думи, да повикам полиция, да направя нещо повече, а не го сторих…

В Закона за закрила на детето по-късно прочитам:
„…Закрила срещу насилие
Чл. 11. (1) Всяко дете има право на закрила срещу въвличане в дейности, неблагоприятни за неговото физическо,
психическо, нравствено и образователно развитие.
(2) Всяко дете има право на закрила срещу нарушаващите неговото достойнство методи на възпитание, физическо,
психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси.“

Ако родителите системно го нарушават и децата им страдат, то наша е отговорността да реагираме, ако видим насилие върху децата. Детето не е само на родителите си, то е личност и „плод“ на това общество. Няма безгрешни родители, не мисля, че и аз съм перфектна майка, но искам да съм най-добрата майка за детето ми.

Скоро след като публикувах поста си за майките – пушачки, получих много противоречиви коментари. Би ми било интересно да ми споделите в коментар мнението си по въпроса за родителите – побойници, а също така и за близки теми като родителите – с любовници;  родителите – работещи; псевдо-родителите, на които бабите им гледат децата; майките – проститутки,, да и те са майки! Майките – неготвещи, които водят децата си на вечеря в „Макдоналдс“, бащите – алкохолици и.т.н! Какво кара един родител да унижава, обижда, малтретира, проявява агресия към детето си? Защо се стига до тук? Не можем ли да бъдем по-добри за децата ни? За себе си… или е късно да се променим?

Вторник. Реален вторник. Ден като всички други!

 

Сподели тази публикация:

Подобни публикации