/КРОСС/ Християнинът не може да не бъде монархист. Не бива да се мисли, че ако Христос беше живял в нашия век, изразът „Царство Божие", срещащ се в Евангелието, би могъл да звучи като „Република Божия". Във всяка политическа култура християнинът е призван да изгражда вътре в себе си именно „Царство", „диктатура на съвестта". Човекът трябва да падне в плен - да „стане затворник на любовта" (преп. Макарий Египетски). Напълно буквално е разбирал евангелските думи за „Царството" един от древните подвижници, за когото пише Св. Теофан Затворник: „Спомням си за един старец от древните, който веднъж провъзгласил в своето обкръжение: радвайте се с мен, аз сега съм цар! Как така? Възцарих се над страстите". Целомъдреният човек има в своята душа и своя живот твърда ос, около която той гради себе си. Неговият живот не се изгражда на „реактивен" принцип: откъдето е по-силно дразненето - натам по реакция се насочва отговорът. Напротив, към неговия душевен живот може да се приложи известният в биологията Закон на Кенън: постоянството на вътрешната среда е условие за свободен живот. Вътрешната топлина се явява залог за свободата от външните предмети. Ако за описание на целомъдреното състояние използвахме думата „царство", то естествено е да се каже, че противоположното състояние на това „царство" е демокрацията