Когато журналист от вестник като “168 часа” се интересува от история, винаги съществува опасността той (журналистът, не вестникът) да реши, че трябва да напише криминален исторически роман.Това се е случило и с Николай Пенчев, който издаде “Главата на хана” (Сиела) - втория си роман от поредицата “Старобългарски загадки”. В него (романа, не автора) се разказва за убийства, древни символи и исторически факти, които не са широко известни. По понятни причини главният герой - старовремският детектив Климент, който трябва да разреши убийствата е писар. По простата причина, че по времето на княз Борис за щастие все още не е имало журналисти. В крайна сметка те (убийствата, не журналистите) са успешно разрешени, а виновните за тях наказани, което показва, че дори да не можем да се справим с един проблем днес, винаги можем да напишем роман за това как той е бил решаван в миналото. Николай Пенчев е роден през 1968 година. Завършва българска филология през 1994 г. В момента е журналист във вестник “168 часа”. Печели наградата “Паница” през 2000 г. в категорията “Репортаж”. Предлагаме откъс от книгата.

Главата на Никифор

Никифор Геник седеше мрачен в шатрата си.
Нощта изсветляваше, но той не можеше да заспи. Византийският император нервно въртеше в ръката си висока златна чаша, пълна с вино, и се вслушваше в шумовете, идващи отвън. Продължаваше да се надява, че най-после ще чуе тръбите на пристигащите от Константинопол подкрепления. Тръбите, които щяха да известят избавлението му.
Не чу нищо.
Никифор бе направил няколко непростими грешки и сега бе в капан. Пред него бяха проходите, запречени с високи дървени стени. Зад него бе българската армия, която го притискaше все по-отблизо. Още като бе финансов министър при императрица Ирина, Никифор обичаше да си прави добре сметките. Но този път те се бяха объркали.
Императорът потърка дебелия си корем и му се прииска никога да не се бе покръствал, а да си бе останал арабин, какъвто се роди. Но за това отдавна бе късно. Сега бе тук, заседнал пред проходите, а тръбите на подкреплението нямаше да се чуят никога.
Дълбоко в себе си Никифор знаеше, че е обречен.
„Дори да имахме криле, не бихме се спасили!“ – бе казал по-рано вечерта императорът на офицерите си и наистина го вярваше.
Никифор стана от кожения си походен стол, отпи от чашата, която продължаваше да стиска в ръка, и бавно се заразхожда из шатрата. Макар да бе лято, прониза го студ и императорът се заметна с дългата си мантия, поръбена с хермелин. Тънка струя мъгла влезе през платнищата на входа, завихри се около краката му за миг и се стопи във въздуха.
А всичко бе започнало толкова добре!
Никифор бе преминал тържествено през проходите, същите, където сега го чакаше гибелта му, бе разбил няколко български части и уверено бе поел към столицата Плиска.
Никой не му се противопостави. Крум бе избягал в планините след няколко сражения, оставяйки успокоението, че най-накрая проклетите българи са победени.
Никифор бе завладял Плиска без съпротива. Бе я ограбил, запалил и опитал да я разруши до основи. Бе раздал на войниците си намереното в избите вино и пирува заедно тях в столицата на врага си.
Тук допусна първата си грешка.
Бе се забавил непростимо дълго в Плиска. Вместо да тръгне незабавно обратно, подсигурявайки си пътя за отстъпление, той се бе оставил ласкателите му да го убедят, че е неуязвим, че българските войски са разбити и не съществуват, че е най-великият пълководец в историята и трябва да се отдаде на почивка след славната победа.
Лесно бе да им повярва.
Все пак бе първият, превзел столицата на врага.