/КРОСС/ Днес е 2-ри юни. След малко навън ще завият сирените. Някои ще спрат, може би, по инерция. Други ще спрат от куртоазия. Трети ще спрат, но мислите им ще продължават да движат покрай дреболиите на днешния ден. Четвърти няма да спрат и те ще бъдат много. За тях, този ден се е превърнал в ден на празна куртоазия. Те не виждат смисъла да участват в това мълчаливо преклонение. Когато повече не спират, това означава едно безразличие към общата ни съдба. Държави и народи са си отивали, много често, не поради войни, не поради нашествия, не поради катаклизми. Преди да се случи това, тези държави са си отишли от безразличие. Днес е 2 юни и трябва да си помислим, че това безразличие, с което ние, с широко затворени очи гледаме как изтича нашата страна, трябва да ни напомня няколко неща. С широко отворени очи, пълни с безразличие, ние виждаме как България изтича. Изтича времето на България, историческото време. То изтича с всяко читаво дете, което заминава през „Терминал" 2 и никога не се връща. Изтича с бабите, които отиват да гледат внучетата си оттатък океана и не могат да се разберат на общия език, защото те не го говорят. Изтича с поредното затворено пустеещо село. Изтича със затворените очи на нашите баби, дядовци и родители, които изградиха тази страна с „20 стотинки трудоден", както казваше поетът Пеньо Пенев. Нашата страна изтича поради простата причина, че ние не виждаме ценност в нея