По стените на кръчмата се разнесе пискливият глас на тъжна гайда. Това накара всеки да сграбчи я чаша, я шише. Аз също хванах чашата, която ме повлече като тъмна, мъртва сянка след себе си... Между мрак и цигарен дим живееше моята нежна, неосъществима мечта, забила се като нажежено желязо точно в сърцето ми, отворила дълбока рана, която би побрала почти целия свят. Слушах гайдата и ми се искаше да поплача и аз заедно с нея, та да чуят болката ми и мало, и голямо. Да поплача, та дано ми олекне на тези уморени сиромашки плещи.