Седя в един бар сам, приютен. Барът е сравнително скъп, хората не изглеждат уплашени, следователно съм в поносимо настроение. Зорът бе, докато стигна до тук. Докато се придвижвах, се чувствах като в онова стихотворение на Уистън Хю Одън, където лирическият герой седи в една от кръчмите по Фифти Секънд Стрийт уплашен и несигурен, защото подлото време не е за надежди. Тук съм, но всъщност съм вън. Сред хората, които умират. Там, където с тях се подиграват. Защото знаят, че каквото и да им сторят, хората няма да отговорят. Хората в тази държава продължават да се държат неправдоподобно. Държат се като нация, която ако иска да вдигне ръста на военнопромишления си комплекс например, отваря още една голяма фабрика за бели знамена.