Събудих се малко преди будилника на телефона. Както почти всяка сутрин през последните няколко месеца. И ако обичайно хващам лаптопа или се протягам към нощното шкафче за книгата, този път скочих бързо в дрехите, за да не губя време, сложих ръкавиците и метнах раницата на гръб.
Тишината толкова рано сутрин е озадачаващо приятна. Няма ги забързаните автомобили. По тротоара чуваш единствено собствените си стъпки. Вятърът тихо гъделичка листата по дърветата. Хората вървят спокойно и дори те поздравяват с леко кимване.
А аз се бях запътил към най-близката велоалея с лонгборда в ръка. Лек наклон с два завоя и почти идеално гладка повърхност. Оставаше ми просто да стъпя върху дъската, да се изтласкам и да се наслаждавам на двубоя между инстикта си за самосъхранение и любовта към скоростта. И докато асфалтът по крайбрежната алея се размазва в успоредни линии, мозъкът ми изпада в удобното състояние на мисловна безтегловност – за една истинска почивка.
Обичам това усещане.
