Сякаш вчера бе денят, в който заедно с моя братовчед Димитър Златарски влязохме в дома на Художнико, както бе известен в родното ни Добринище Георги Витанов. Казваха му така, защото работеше като художник в Завода за телефонна апаратура в Банско, след като бе завършил училище за приложни изкуства в София през 1966 година. Та в този зимен тогава ден, в който обикновено на масата се слага пръст суджук и кана вина, Георги Витанов започна да разказва до посреднощ своите дълги, предълги истории. Дарбата към словото бе наследил от своята баба Катерина и от майка си Стоянка, известни по цяло Разложко като прекрасни разказвачки на народни приказки и предания. И всеки път, когато прекрачвахме отново и отново прага на дома му, граден от собствените му ръце от първия камък до последната керемида, с резбованите пак от собствените му ръце с чудни плетеници дървени тавани на стаите, по-възрастният с десет години от нас Георги продължаваше да реди от чудновати по-чудновати истории, които после излязоха в малката книга със заглавие „Козомания”.