Когато ни предстоят избори, политическият ни живот става все по-интересен, изпълнен с повече скандали, събития и изненади от хора, които внезапно възвръщат и малкото си вербални способности и си въобразяват, че всяка тяхна дума е заявление, миналото им е в забвение, докато времето тяхно. А публиката в ролята на олигавена и разглезена телевизионна аудитория седи и чака да й съобщят измежду кого именно трябва да направи своя конституционен избор, който в контекста на все по-безумно-повърхностното ни битие очакваме, ако не друго, поне да бъде забавен. Чакаме да ни спуснат Избраните предварително и дори тръпнем в очакване най-сетне да научим и никой не се сеща да попита „Ама чакайте малко, нали все пак ние избираме? Нали уж властта идвала от нас? И ние решаваме, преценяваме, оценяваме, подкрепяме?“ и като в традиционен патриархален брак чакаме да ни оженят по сметка, докато от нас се очаква да повярваме, че всичко се случва от любов и истински чувства. Така се получава, когато...