Балът на Коко (Коко завърши четвърти клас и това беше отбелязано с нещо като бал) ме кара да си спомня един разговор от самото начало на 90-те. Тогава сутрин, обед и вечер се правеха митинги. Вееха се много сини знамена, „Подкрепа” сваляше директори, по площадите се пееше на поразия, непрекъснато описвах някакъв митинг. И сред целия този демократичен кипеж ми се обади редакторът Калчо Иванов с поръчка да отразя концерт. Концерт, моля ви се, когато учебниците по история се пишеха пред очите ми по площадите. За каква музика толкова става дума? – попитах. „Не знам – вика Калчо, - трудно ми е да я определя, жанрът няма име, ако много се вдъхновиш, докато я слушаш, може и да измислиш. Знам само името на певицата, Тони Дачева.” Ти какво, подиграваш ли ми се – попитах го, - в момента по площадите се пише бъдещето на България, а ти ме караш да ходя на някакъв концерт на някаква Тони, която пеела нещо си, което даже си нямало име... Калчо Иванов беше умен и талантлив, но каза нещо, което...