Всеки Божи ден малки циганчета натискат звънеца на вратата и щом отворя веднага задават един и същи въпрос: имаш ли вестници? В началото не разбирах какъв е този интерес. Те едва ли могат да четат. Всъщност, не могат. Сигурно ги пращат майките, бабите, каките. Така се оказа. Реших, че с вестници си палят печките. Но попитах за всеки случай. С малките циганчета е много трудно да се разговаря. Те горе-долу разбират български, но знаят малко думи и ги бъркат с техния си език. След дълъг и доста изнервящ разпит и с помощта на жестове успях да науча, че вестниците се постилат на масата и там циганското семейство се храни. Покривки за еднократна употреба. Държиш в ръката парчето хляб, преглъщаш и зяпаш разни снимки на разни хора. Трохите малко по малко покриват физиономийте на големците, но няма страшно – утре пак ще се появят и даже може да са повече. Давам вестници, но взе да ми става досдно. Знаеш ли, че вестниците се купуват, питам. Не. Знаеш ли колко пари струват? Безсмислен...