Отдавна ме е преследвало усещането, че познавам Колима не само от книги и разказите на Варлам Шаламов, а някак по-отблизо.
След като чух преди време “Ванинский порт” на Дина Верни разбрах без колебание, че в едно далечно, преинкарнационно минало съм виждал и прогнилите трапове на порт Ванино, и ръждивите трюмове на претъпканите параходи по курса от “материка” към Нагаевския залив (бухта Нагаева) – входа към Магадан и към “остров” Колима.
Една от ползите на изкуството…
Я помню тот Ванинский порт
И вид пароходов угрюмый,
Как шли мы по трапу на борт
В холодные мрачные трюмы.
От качки стонали зека,
Обнявшись, как родные братья,
И только порой с языка
Срывались глухие проклятья.
А утром растаял туман,
Утихла пучина морская.
Восстал на пути Магадан,
Столица Колымского края.
Пятьсот километров — тайга.
Качаются люди как тени.
Машины не едут сюда.
Бредут, спотыкаясь, олени.
Будь проклята ты, Колыма,
Что названа чудной планетой.
Сойдешь поневоле с ума,
Обратно возврата уж нету.
Я знаю: меня ты не ждёшь
И писем моих не читаешь,
Встречать ты меня не придёшь,
А встретишь — меня не узнаешь…
Разбира се тази песен се съпротивява на всички нови опити тя да бъде обкръжена с някаква “блатная” романтика, да й се придаде бандитски блясък и криминално-тарикатско звучене (маса такива дискове и интерпретации се въртят из руското антикултурно днешно пространство). Тя е автентично свидетелство на болшевисткия терора и е анти-блатная в същия смисъл, в който е анти-блатной и Варлам Т. Шаламов.