Преди два дена бях възхитен от една иначе съвсем незабележима случка. Възхитих се за миг, после възхитата ми отшумя и се смени с нормалното малодушно безразличие. Все пак българин съм! - казах си – и не мога да си позволя да се трогвам и въодушевявам за повече от секунда! После веднага трябва да премина към изконното, традиционно и любимо за българите обезверено и вкиснато безразличие. Но в този миг бях развълнуван! Той беше един от онези мигове, в които усещаш громоленето на историята покрай себе си. Тя минава като влак покрай тиха и изоставена гаричка и грохотът и се загубва в далечината. Ай, какъв поетичен стил, Терзийски – ще кажете – какъв ли е този случай, който те е рзвълнувал така? Случаят е следният: на едно поредно откриване и освещаване на някакъв нов обект, премиерът Бойко Борисов прегърна две от посрещащите го момичета, разсмя се на нещо, зазапрята ръкави, тъкмо се готвеше да изпълни ролята си на народен човек. Изведнъж почти в устата му отнякъде се навря някакъв...