– Шефе – викам, – оня ми иска трийсет хиляди лева. От моите ги иска. Директно го каза. – Пак ли тоя, бе? Аман. И на мен ми поиска. – Казва го, за да не си помисля нещо; например, че на мен Доналд ми звъни, а на него не. – Аз всеки ден от балкона хвърлям милиони, тоя ми реве за някакви стотинки. Дай му, щом имаш; как ли па да нямаш. Баш ти. – Нямам. Беден съм като министър. – Чак пък толкова... Добре де, дай му от общите. Бръкни в касата там. Знаеш как. Кажи им, че е от мое име. Да си го напишат чиновниците в тъпите бележки. Един ден такъв одит ще има спретна, че ще ги ядат тия бележки сутрин на гладно! Още преди да са си изпили бирата! Ще видят те. Касиери-бабиери-пудриери. Хващам им римата. Че на кого е касата, общата, ако не е на мен? Питам. Кой е създал касата? Кой е напечатал парите? Кой върти света? А? – Ти, кой друг – уверявам го.