Много отдавна не съм се радвал толкова на нещо, сътворено в България, колкото на оцветения с боички паметник на съветската армия.



Анонимният художник извърши чудото на творчеството – успя да въздигне мъртвата материя на сталинисткия кич до изкуство. Той показа, че България все още не е безнадеждна културна провинция, че в нашата държава има умове, които могат да рефлектират на вечното по такъв начин, че да ги разберат по цял свят.

За една нощ София се сдоби с културен символ и забележителност над нивото на пикаещото брюкселско момченце.



Най-накрая в България се появи творец, който само с малко боя осмисли комунистическото минало и ни намигна със самоирония за настоящето.

Показа ни несъстоятелността на фалшивите бронзови „супергерои“ на сталинизма, превръщайки ги в наивните комерсиални супергерои на Холивуд.



Изпод гранитно-бронзовата помпозност лъсна целият фалш на мегаломанията и лъжата.

Но, без да се допита до никого, властта избра да защити мъртвородената пропаганда пред дръзко поникналото стръкче самобитна култура и при това действаше бързо и безкомпромисно.

Кога беше последния път, когато сте виждали софиянци и гости на София да се надпреварват да снимат статуя? И сами да се снимат пред нея?



В момента, в който пиша този текст, пароструйките вече заличават всякакъв знак, че „България може“.

Пароструйките искат да ни върнат в състоянието на вкаменени наблюдатели на съдбата си, на хора, които не могат да гледат миналото в очите, не смеят да прочетат страниците на историята и не смеят да поставят историята там, където и е мястото - в архивите.



Това можеше да стане най-смисления експонат в току-що открития музей на съвременното изкуство в София.

Този паметник можеше да стане символ на адекватността на едно европейско общество. Можеше.

Така се простихме с много натрупана култура и памет - старата архитектура на София, места с история – Царевецъ, Феята, Ариана. Още много чакат на ред - кино „Модерен театър“, индустриалният комплекс в „Захарна фабрика“ и т.н.

Този паметник можеше и да стане символ на нашата окончателна еманципация от „големия брат“.

Ще трябва да почакаме още малко.