Пиша Ви по повод на материала за Траян Радев.
Накара ме да си припомня изказване на един от покойните ми дядовци, което всъщност така и не забравих, запечатало се е в съзнанието ми: един ден, отдавна, вървейки по ул. “Асен Златаров”, двамата с него видяхме възрастен човек, много окаян на вид, който ровеше в една от кофите; спряхме се и дядо ми каза:
“Tова е професор еди кой си (уви, не запомних нито името му, нито призванието)… Да знаеш, че това само в България може да се случи.”
Темата е безкрайна; и на други места по света (вероятно?!) се случват подобни неща.
Със сигурност, обаче, у нас, след нахлуването на варварската комунистическа власт (подир която трева не никне) истински ерудираните хора и, парадокс, истински милеещите за България, като Симеон Радев, са изолирани и унищожени – много от тях физически, други чрез унижение и захвърлени в изгнаническа мизерия.
И то така, че никой да не се сеща за тях – никой да не знае за тях.
Мисля си, че само един наистина неприкосновен и свободен дух (какъвто е притежавала Бистра Винарова, например) – уверен в “силата на вкуса” си – може да оцелее и да противостои, в себе си, на униженията.
Спонтанно реших да споделя тези разсъждения, защото статията Ви за Траян Радев <…>, синтезира размисли, които не са ме напускали.
А и исках – което е по-важното – да изкажа поздравления <…>. Защото става дума за важни неща.
Това е.
Поздрави!