Поменът, който направих на четиресто, беше пълен с хора - не само защото аз ги поканих, ами защото и всички бяха приятели. Вярно, че гледаха отгоре, от някой облак, седнали до светец или ангел, защото всички бяха всъщност от тези, дето ги изнесох с ковчези. Освен това и гробовете им бяха един до друг. Само покойникът, съсед на моя приятел и последен в парцела, ми беше неизвестен. Така и не се наведох да прочета името му, макар че надгробният му камък беше един от най-красивите в мястото за Вечен покой. Свещеникът ме погледна със странен укор, може би защото живи бяхме само ние двамата с него. Но все пак започна панихидата. Аз пък, макар и през няколко месеца все да “опявах” приятел след приятел, така и не научих попските ритуали. Държах свещ в ръце, подскачах като сополанко и отвреме-навреме пригласях на отчето с единствените запомнени от мен думи - “Алилуя” и “Амин”.