Образованието като основополагаща възрожденска ценност е особено мило на българина по силата на някаква смътна, но инерционно силна родова памет. Образованието е и една от болезнените теми на Прехода, редом със здравеопазването и пенсионното осигуряване. Тази област на социалния живот някога бе щедро спонсорирана и дваж по-щедро регулирана от социалистическата държава, успяла да създаде и в нея съответните автоматизми и нагласи у хората. От патриархалното образование като привилегия за избрани не по дебелината на родителската кесия, а по любознателност и ученолюбие, макар и сякаш с благите намерения за всенародно просвещение, социализмът неусетно премина към уравниловъчната конфекция на образование за всички и на всяка цена. Скроените по единна кройка - също като някогашната ученическа униформа - дрешки на това образование се опитваха, а и днес продължават да се опитват да съответстват на някакви почти митологични усреднени стандарти, уж еднакво добри за всички, а всъщност непотребни никому. И днес въпреки привидностите за постоянно реформиране и усъвършенстване образованието е една от най-консервативните обществени институции: промените са в голямата си част козметични или изобщо остават само на думи, а в огромната му административна машина нищо не помръдва; бюрокрацията е ужасяваща, статуквото - свещено