Има един такъв анекдот: Инспектор идва на проверка. Никой не вдига ръка, само Иванчо, дисидентът на класа, иска да бъде изпитан. След настояване на инспектора учителката вдига Иванчо и той започва да рецитира: „Аз съм българче…” Учителката го спира и казва: „Веднага да си седнеш на мястото. И ние сме българи, но не сме тръгнали да се оплакваме като тебе…” Да се инициализираш българин сега е равнозначно на оплакване. Хората седят в кръчмите, заръчват си водката, салатката и… разискват кризата. Заведенията заприличват на кризисни щабове. В Благоевград площадът пълен. А е пълен, защото бистрата са го превзели. В бистрата няма къде игла да хвърлиш – зян ще остане, ако някой друг я вземе. Криза е, как игла ще хвърлиш? Хората вече жените си вкъщи държат, ти игла ще хвърляш. Как да се направят толкова разноски за дела после, разводите скъпо струват. Колко кафета трябва подир с други да изпиеш… Щото за какво си изхвърлил жена си, ако не я смениш с друга? Ама жена ти кафе не иска....