Няколко поуки от изминалата седмица.
Първо, трябва да си пълен цървул, за да отидеш на море, да платиш по 200 лева на ден и преди да си тръгнеш да откраднеш нечий телефон. Нагледна демонстрация, че кражбата няма нищо общо с нуждата, а само с възпитанието. А е и трудно да се дистанцираш от подобни хора.
Второ, нашите полицаи (и тези с които се сблъсках в частност) са напълно незаинтересовани да помагат, макар и много любезни. Приеха ми жалбата и… нищо. Макар че телефонът беше проследен почти в реално време и злосторниците бяха ограничени до две семейства – с техните имена, адреси и телефонни номера само за два часа… Което ме води до:
Трето – хленчът за това как полицаите можели да ни следят и прочие и как това като се спре едва ли не всичко в страната ще е оправи е само смешен.
Аз бях с приятел, той се обади на приятел, който е работил в мобилния оператор и той се обадил на свой приятел и т.н. След десет минути имахме последното местоположение на телефона, номерата които са го търсили и набираните номера. За десет минути през поне четирима познати, без да съм никакъв специален. Толкова за реалността, забраната за разпечатки и прочие е някакъв прах в очите на балъците. А – и полицаите я използват тази забрана за извинение, как няма да намерят телефона, защото съда не разрешава…
И последно, да ти откраднат телефона може да има и положителни страни. Можеш да провериш дали не се привързваш твърде към една обикновена вещ. Което не е хубаво и това че съм свикнал да си проверявам блоговете през телефона и да си пиша черновите там, не значи че не мога без телефона. Мога и поне се радвам да разбера, че е така. А и получих шест дни без телефонни обаждания – през 2010-та това си е направо подарък…
