Много обичам да наблюдавам хората в метрото. Отдавна твърдя, че антропологията е много важна наука. Мисля си, че вече безпогрешно разпознавам различните типологии. Напоследък с предимство наблюдавам мъжете. С тъга констатирам, че те изглеждат много унили и много отчаяни. Наблюдавам ги защото по тях съдя за отчайващото поколение след поколение. Не съм ли права - мъжът (бащата) в семейството би трябвало да е този, който вдъхва увереност и чертае посоката и сигурността на семейството. А какво виждам - мъже с отчаяни погледи. Прегърбени. Недружелюбни. Все по-често агресивни. Работещи за пари, покриващи минималния минимум за издръжката на семейството си. Това - няма как - ги превръща в комплексирани същества, обзети от омраза към обкръжаващите ги. В най-цивилизования случай избиват агресията си в скандали със съседите си и с хората около тях. В по-грубите - жените им „ядат" бой и скандали ежедневно. Децата им търпят до време и... непременно изчезват по пътя си, още по-озлобени и още по-агресивни