През прозореца на автобуса мернах градчето Правец. Бях се зазяпала в новия голфкомплекс, който изглеждаше странно пуст и докато умувах какво се случва там, пейзажът се промени. На седалката пред мене мъж и жена цигани, които се връщаха от Гърция, говореха шумно по мобилните си телефони – ту на български, ту на… техния си език. Страшно ме дразнеха, но не знаех как да реагирам. И затова примирено се свих на мястото си, загледана в познатите магистрални картинки. Замислих се. Далечната белота на Правец ми напомни, че някога оттам излизаха хора с особено самочувствие. Повечето от тях си намираха престижна работа в столицата, получаваха ведомствени жилища и величаеха първия човек в страната – Тато. Тези години са история, но който ги е живял, знае, че по жълтите павета минаваха съветски лимузини и зад перденцата им се забелязваха изсечени от селската природа физиономии. Някак си ми е трудно да обясня как изглежда лицето на човек, който от конска каруца е прекрачил в лъскав автомобил....