Във филма “Барака” една от най-покъртителните сцени е как новоизлюпените пиленца се носят по огромни фабрични поточни линии. Всяко от тях е обработвано, след това надеждно маркирано и изпращано да живее с хиляди други в мизерни клетки, за да порасне и после да умре. Всеки, гледал тази сцена, се чувства погнусен и омърсен. Погнусата идва, може би, от чиста жал към животните. Някъде дълбоко в нас обаче покъртителността на гледката поражда и аналогия със собствения ни жизнен път. Още в родилното ни маркират с ЕГН-та, които си носим до гроба. След което заедно с родителите си уж по собствено желание са напъхваме в кутийките, наречени дом. Като поотраснем малко, с всички сили се стремим да добием същата малка кутийка за собствено ползване. Докато летим към заветната цел за собствена клетчица, ни тъпчат също като пилетата, срещу които се бори земеделският министър Мирослав Найденов, с разни антибиотици, води и всякакви уж полезни работи. Единственото нещо, което ни отличава от...