Савов въздъхна и притвори очи. Сега му се искаше да вижда само белите заснежени чукари, планинските върхове и долината, онази невероятно бяла долина със замръзналата река, боровете по рътлините, кристалния къс небе. И старата, схлупена от годините къща, която тогава, а може би и до днес, не би сменил и за най-изисканото жилище, стига да се върне онова, което, уви, никога не се повтаря; което отлита като птица в пепелявия свод и даже диря не остава... - Последно повикване на пътниците за Лондон! – сепна го гласът от уредбата, но той не отвори очи, не проследи фигурата на мисис Велева, приведена като възрастна жена под няколкото сака. Какво ли му трябва на едно английско семейство, та толкова багаж са му нагласили бедните роднини? Когато най-после вдигна поглед, бялата птица се беше отделила от пистата. Скоро стихна ревът на моторите. Снегът валеше кротко, без да трупа, сякаш бе последна милувка, преди всичко да се превърне в черна, лепкава киша под задименото, сивеещо небе.