Много неща могат да се кажат и напишат за онези велики мигове на всенароден кипеж през 1990-1991 г. около и след първите демократични избори. За ярките личности, изпълнили VII Велико народно събрание. За големият смисъл на новата Конституция.
Но ето само два епизода, които сякаш казват всичко за величието на тези преломни времена. Или почти всичко. Две епохи, раздалечени с цели 45 години.
1946 година.
Над България вече надвисва черната нощ на сталинския комунизъм. Времената са жестоки. Започват гоненията и репресиите срещу всички демократично мислещи хора, общественици и политици. Но все още гласът на опозицията в парламента не е заглушен.
Из стенограмите на VI Велико народно събрание:
„Петър Дертлиев: Аз искам да попитам, когато вие водехте борба, това борба за да станете властници на българския народ ли беше? Когато вие страдахте, когато ви биеха и гонеха, вие изтърпяхте туй, за да биете и гоните ли? Ще ви го кажа в очите: вие сте убийци!
От мнозинството: „У-у-у”, „Вън!”. Ръкопляскания от опозицията.
Георги Димитров: Къде са квесторите? Идете да го изхвърлите вън като парцал.
Народният представител Петър Дертлиев се отправя към изходната врата на залата. На врата се обръща с вдигната в юмрук дясна ръка.”
Скоро след това младият социалдемократически лидер Дертлиев е „разпнат” от комунистите и запокитен в лагер, както и хиляди други опозиционни дейци.
Желязната завеса отделя България от свободния свят.
1991 година.
45 години по-късно. Берлинската стена се е сгромолясала. Комунизмът и неговите идеолози са пратени на бунището на Историята. 12 юли 1990 г. – тържествено заседание на VII Велико народно събрание. Подписва се новата демократична Конституция. В атмосфера изострена до крайност. Исторически речи в парламента, яростни палаткови протести отвън. Врящо от политически страсти общество.
Под новия Основен закон на България, сложил истинския край на комунистическия режим, подписа си полага и д-р Петър Дертлиев.
Да живее Конституцията!