Винаги съм искал да пиша с открит и максимално опростен стил. Да бъде стилът ми като тия модерни часовници и машини, на които корубата е прозрачна и всичките им идеални части се виждат – вижда се механизмът на работа и поезията на синхронизираните движения. Да бъдат моите мисли прозрачни като мислите на Кристалния Джакомо на Джани Родари. Да се виждат пъргавите им стрелкания – като на рибки в слънчев аквариум. Но понякога ми се прищява да пиша и притчи. Защото великаните стъпват от връх на връх – така поне казва Ницше. Изразявайки се с притчи, писателят стъпва от връх на връх – от чист смисъл на чист смисъл. Тоест избягва дребните думички и келявите храсти в подножията; минава без незначителните подробности и сивкавата каша на реализма. Няма нужда да описва сълзите в очите на Боне Крайненеца и неговите вечни умиращи крави; или коледните прасета от безбройните селца, където в буркани се затварят малки драмички. Да – така! Понякога трябва с притчи да се казват някои неща....