Автор: ИВо Беров
Мислех тази трета, последна част от предложението ми за създаване на десен граждански вестник да бъде само делова.
Но има едно обстоятелство, наглед вън от деловия свят, което е в основата и на успеха, а и на провала на едно такова начинание, обстоятелство, което заслужава осмисляне. То не е от вчера. Не е и от оня ден. Не и от по-оня ден. Не е от минали век дори. То е от по-миналия век. А може и да е по-отколешно.
За него може да се съди по няколко описания в книгите „Летопис на смутното време” и „ Кърджилийското време” на Вера Мутафчиева /Ех, защо вече никой не чете наистина увлекателните и поучителни книги от някога/. В тези две книги има описания, които наглед са съвсем странични и незначителни, но всъщност са много показателни.
За началниците и началничеството
Става дума за описанията на това как някога по селата са посрещали пашите, бейовете и другите големи началници.
Разбира се, със съответните признаци на почитание са ги посрещали. И веднага след това – с оплаквания. Въртят селяните калпаци в ръцете си, гледат с тъжни очи към пашата и нареждат как добивите били слаби тая година, как децата гладували, как били притеснявани от разбойници, как били покорна рая и как само на него и на падишаха разчитали да оправи нещата.