Влязох в хотелската стая и въздъхнах. Всеки глупак е казвал по нещо за хотелските стаи, сега усетих с досада, че може би и аз ще трябва да кажа нещо за тях. Всеки драскач на измъчени и гъгниви стихове за самотата на самотниците и за опустошените сърца на странстващите артисти е казал нещо за хотелските стаи. Какъв безличен и пуст пристан за разбитите сърца са те. Але хоп. Сега и аз влязох в хотелската стая и изпитах това явно непреодолимо чувство на дълг - да кажа за хотелските стаи някаква вопиюща баналност. Аз бях български писател, по дяволите, и имах като всички български писатели дълг към баналността. В пълната ми с готови изрази глава се прокраднаха някакви „празни души”, някакви „лишени от живот стени”, някакъв „застоял въздух, пълен с безименни привидения” – всичко, което глупаците преди мене бяха измисляли. Замислих се с малко тъжна досада: Защо писателят от малък народ не е достатъчно смел и пълен с достатъчно самочувствие, за да не бъде банален? Глупости –...