„Любовно писмо до едно детство…“- това е, което пише точно под заглавието на една от най-слънчевите корици на книга. И са думите, които дават най-добра представа за „Вино от глугарчета“.
Не помня да съм чела друг автор, който умее да рисува с думи така, както Бредбъри.
Няма едно излишно описание, едно не-на-място сравнение. За сметка на това четеш, а в съзнанието ти изникват една след друга картини на едно детство. Да, не твоето, чуждо, но ако почакаш достатъчно, идва миг, когато паралелно на детството на Дъглас, оживява твоето собствено…
И започваш да се усмихваш, без да знаеш наистина защо.
А как само си приличат всички деца… И всички баби :)
***
„Тежките моменти в живота, какви са те, питаше се той, докато караше колелото- раждане, съзряване, остаряване, смърт. Първият трудно можеше да бъде променен, ала останалите три?“
„Старостта е ужасно официална.“
„…истинската любов е любов между два ума“.
„Заминеш ли си от един град, за теб той става нереален.“
„Когато е на седемнайсет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнайсет.“
***
Ето още едно мнение, близко до моето, и едно, в другата посока. За да има баланс :)
