… се измъкнах от гарата в Гьотеборг, Швеция. Огледах се, предлътнах тежко и се запътих към бюрото по транспорта. Трябваше ми един билет до мотела, в който щях да изчакам интервюто във Волво – в потискащо малка стаичка, с почти непрекъсната липса на интернет. Купих си бира от съседната ICA (нещо като нащата Billa) и се върнах в тесния затвор, за да подготвя представянето си пред журито в голямата автомобилна компания.
По подобен начин се почувствах и днес, щом най-накрая стъпих на летището в Дъблин. Надвиснали безжалостни облаци, нито едно познато лице, а още доста път за изминаване. Наредих се пред бюрото на Budget, за да взема своята количка, платих си и не след дълго се наместих зад волана. И самоувереността ми бавно започна да се връща. Усмихнатият продавач на вестници, който се промъкваше между колите на кръстовището, ме успокои, че съм на прав път. „Още 10 минути и си в центъра!“ Няколкото минути бързо станаха почти един час, докато намеря нашия мотел и докато разбера как да вкарам движещата се в лява лента кола до него.
Е, все пак успях.
Франк. Malen Heg. Говорихме си за хостелитэ, цените и изискванията. За България, турското робство, рязането на глави. За овцете и овчарите. За кравитэ, които купува в началото на лятото и после продава – неговите психиатри. Швейцарци, пъб, за компютрите и интернет.
Sligo, the white house, Daniel, WiFi, Tesco