Отиде си Дими Паница, вече няма да чуем заразяващия му сърдечен смях, няма да чуем дълбокия му глас – съвършения английски, мелодичния му френски, българския, който той запази от чужда интонация въпреки тридесет и пет годишното си емигрантство.

Имах възможността шест години да работя с него, да завиждам на неговата упоритост, на изумителната му енергия и непонятната за мен, средностатистическия българин, работоспособност. Само усилията, които той изразходва за създаването и...