Докато четях „Разговор със Спиноза“ на Гоце Смилевски, няколко пъти очакванията и впечатленията ми се разминаха. Започнах книгата почти насила, беше може би четвъртата или петата, която трябваше да чета, и последната, която мислех, че ще ми достави удоволствие. Още на следващата сутрин нещата се преобърнаха – всяко друго четиво беше отложено, а аз четях тази – на работа, на лекции, в кафенето (помня, че я приключих в операта).
Всъщност я бях подценила доста първосигнално – надписът на корицата, който гласеше „роман-паяжина“, никак не ми вдъхна доверие. Някак си не допусках, че млад автор като Гоце Смилевски (само на 35 години), може да се справи с подобно предизвикателство. Е, както вече сигурно сте се досетили, останах приятно изненадана.
Романът е фикция, която може да се чете като биография. Структуриран е под формата на диалог между Спиноза и Аз-а, но Аз-ът в случая си ти. Там, където в репликите на Спиноза има обръщение, Гоце Смилевски е поставил многоточие. На това място той призовава читателя да изрече и напише собственото си име. Получава се една истинска паяжина, в която нишките плетеш и ти със своите въпроси, възражения и мнения. Когато майката на Спиноза умира през 1638 г., все едно беше моята, на Гоце Смилевски, на всеки човек, който някога е имал майка – това е, което прави авторът.
И да не познаваш философията на Барух Спиноза, няма значение. Дори и да я познаваш и да смяташ, че нямаш нищо общо с нея – наистина, просто няма значение. Този роман те прави съпричастен.
