Аз, още невръстен, нахлузил кърпен панталон на гъза, обикалях по цял ден и се въртях около крановете. Естествено, бях гонен винаги, но когато работниците, изморени, сядаха да жулят бира под някоя сянка, се изкатервах чак до върха на новодиктисания метален стълб. Исках да погледна до края на света. – Щяло да светне като Париж – кефеше се баба, седнала на безкрайни разговори с кадъните. Ще рече човек, че все в Париж е пазарувала досега, та знаеше как ще светне. Седеше и дядо на сундурмата, приглаждаше си брадата и къркореше с наргилето. – Ще опетлаят нещо – изричаше, потънал сред облаци дим. – Ъхъ... ще опетлаят.