Амара седеше на полюшващия се гръб на стария гаргант и докато яздеше, прехвърляше наум плана си. Утринното слънце я обливаше с лъчите си, изтикваше студа от мразовития, мъглив въздух и сгряваше тъмната вълна на полата й. Осите на каруцата скърцаха и стенеха под тежестта на товара зад гърба й. Робският нашийник, който носеше, беше започнал да прежуля кожата й и тя се зарече, че занапред ще го носи няколко дни преди мисия, за да свикне. Ако оцелее след тази, естествено. По гръбнака й пробяга нервна тръпка и напиращият страх скова напрегнатите й рамене. Пое дълбоко въздух, издиша и притвори очи. Пропъди всяка мисъл от главата си и се съсредоточи върху онова, което долавяха сетивата й: слънцето по лицето, люлеенето на ръбестия гръб на добичето в такт с широките му крачки и скърцането на осит...