Автор: Анелия Зарева Пътувам. Не надалеч, но относително често. На командировка, де, не че се разхождам безцелно, както ми се иска. Та тръгвам сутринта, пътят ми е познат, но пък движението е зверски натоварено заради ужасен инцидент. Приближавам село, намалявам скоростта и виждам момче, стои до пътя, погледът му забит в земята, раменете уморено отпуснати, само палецът на едната му ръка, едва забележимо сочи нагоре. Инстинктивно набих спирачки и отбих встрани, детето се обърна след мен, но сякаш не можеше да повярва, че съм спряла заради него. Пътят там е адски тесен и въпреки че бях отбила встрани, камионите зад…