Имаше период, в който се мислех за по-хитър от Дявола и за по-бърз от Сатаната.
Ежедневно „плющях“ статии в рубриките „ТВА ДА / ТВА НЕ“ и бях на всяко гърне похлупак.
Бях духовит глупак с привлекателен чар – да разказва убедително, симпатично, дори харизматично.
Бях интелектуален клоун. Качествен сеир. Устат до безспир…
Канеха ме в телевизионни студия да обяснявам крайните си гледни точки.
(Например, че мързелът и егоизмът са добродетели)
В блога ми влизаха по няколко хиляди души на ден.
Издавах книги. Публикувах в печата. Бях „зад кадър“ като сценарист и рекламист.
Буквално слагах в устата ви нещата, които ще ядете довечера и лайната, в които ще вярвате утре.
Би било уместно сега и точно тук да ви споделя как животът ме е прегазил и ме е научил по „трудния начин“ на умереност…
Но това не е така. Аз съм човек, роден под щастлива звезда.
Просто спрях да настоявам други хора да приемат истините, които са покълнали в моето сърце.
Междувременно.
Получих един промил мъдрост и приложих в живота си един промил от нея.
Напълно достатъчно.
Разбрах, че и да има КАКВО да споделя, почти вече няма с КОГО да го споделя.
Заради контекста. Всички сме погълнати от контекста.
Не ни помагат масмедиите, социалните мрежи, 15-те минути слава.
Не ни помага вглеждането в собствения пъп.
Разбрах, че „Насила хубост не става“.
Разбрах, че не е „хубост“ това, дето ще става.
Разбрах, че „Керванът си върви, а кучетата си лаят“.
И разбрах, че всеки по Пътя си е сам.
Затова занемарих „Писателския блог на Тишо“.
Излезте от контекста, мама ви… да е жива и здрава!