Как ще реагирате, ако ви кажа, че Никос Казандзакис сам си е написал ревюто на романа „Алексис Зорбас“? „Този критски пейзаж приличаше, така поне ми се стори, на хубава проза: гладка, сбита, освободена от излишна натруфеност, силна и сдържана. Излагаше по най-простия начин същественото. Не си играеше, не приемаше да използва какъвто и да е готов метод, не ораторстваше; казваше това, което искаше да каже, с мъжествена строгост.“
Точно такъв е, ни повече, ни по-малко, стилът на Казандзакис, който без малко да отнесе Нобелова награда през 1957 г. - загубва само с един глас от френския си колега Албер Камю. Колкото до романа „Алексис Зорбас“, той е, както го нарича неговият Аз – синаксар – ще рече житие, обикновено на светец, което се чете при църковна служба за поука на миряните. Което от една страна си е чиста ирония, когато става въпрос за мъж, който сам признава, че е извършил и седемте смъртни гряха, а някои от тях дори продължава да върши и на стари години, при това с удоволствие.
При цялата си привидна простота Зорбас е философ, свръхчовек, Буда (на когото в първата част на книгата е уж в опозиция и с чийто образ после се слива). Той не се побира в рамките на понятието литературен герой, разчупва ги, излиза от страниците на книгата и влиза право в сърцето ти. Добър и лош, чист и порочен, суров и великодушен, но винаги, неизменно, свободен. Такъв един Зорбас има във всеки квартал, зад всеки ъгъл. Минал е през живота на всички ни. Вярвам, че също така по един живее и във всеки от нас.
Трябва обаче да ви предупредя: тази книга не бива да бъде четена от феминистки, расисти, атеисти, монотеисти, песимисти, моралисти и пр., и пр. И дори да не спадате към която и да било от изброените групи, с всеки прочетен ред рискувате да преобърнете мирогледа си, затова не посягайте към тази книга, освен ако не сте напълно готови за това.