В началото бе географията. После дошъл Аспарух. Насадил ни на барутен погреб, яхнал бяла кобила и понеже му дошло времето, тръгнал по други страни и други народи да основава неосновани още държави. Поради това не знаем къде е гробът му. И гроба на Левски не знаем къде е. И гроба на Ботев не знаем. И не защото не искаме да знаем къде са, а защото сигурно не ни трябват. Но въпреки всичко ни е останало малко национално самочувствие – колкото понякога да превръщаме сърцата си в погребални урни. И ги тъпчем до такава степен тия сърца със знайни и незнайни войни, че се чудя как още не са се пръснали. Феноменална амнезия по отношение на собственото ни достойнство е налегнала българина и целокупния ни народ. И този същия народ за собствено успокоение си измисля поговорки даже, размахвайки ги като еманация на собствения си колективно-анонимен мозък. Поговорките Срещу ръжен не се рита” и „Покорна глава сабя не я сече” в продължение на столетия определят статуса на националното ни...